Chapter 1.
Запознайте се със Саша Питърс. Седемнадесет годишно момиче, идващо от могъща фамилия. Когато Саша е била на 10, родителите й са убити и така и не става ясно от кого. От тогава тя живее с баба си, докато един ден, когато се прибира от училище, Саша намира баба си мъртва. Тогава тя решава, че трябва да отмъсти за смъртта на семейството си. От слуховете тя разбира, че виновникът за смъртта им е древен вампир от рода Лероукс.
Sasha's PoV
Стоях на канапето в хола и гледах телевизия. Но умът ми бе далеч от любимия ми сериал. Бях съвсем нова в града. Едвам вчера се бях настанила в новата си къща. Трябваше да оставя приятелите си в Лондон. Сърцето ми се късаше при мисълта, че са толкова далеч от мен. Но освен местенето, на главата ми е и новото училище.Онази сграда, пълна с непознати хора. Отново щях дa съм новото момиче, което няма никакви приятели. Стомахът ми се свиваше при мисълта, че всички ще ме гледат сякаш съм извънземно дошло от някоя друга планета. Главата ми се изпълни с въпроси. Щях ли да се впиша, щях ли да си намеря приятели или щях да съм новата, с която никой не разговаря?Беше време да се разсея от тези мисли за малко. Изправих се от канапето и се насочих към хладилника. Нещо сладко щеше да ми свърши добра работа, но малко преди да отворя вратата на хладилника осъзнах, че още не съм купила нищо и ще видя единствено празни рафтове.
-Ох! - е явно ще трябва да отида до магазина.С тромави стъпки се качих до спалнята си и след доста чудене и нежелание изобщо да се движа облякох дънки и пухкав сив пуловер. След което отново също толкова бавно слязох на долния етаж, взех палтото и чантата си и излязох през входната врата. Понечих да заключа, но се сетих, че не съм взела телефона си. Върнах се до хола и погледнах към малката бяла масичка, но не беше там.
-Чудно! - отново съм го завряла някъде. За щастие погледа ми мина през канапето и видях ъгълчето на телефона ми леко да се подава изпод една от възглавничките. Приближих е и го взех, повдигайки настрана възглавницата. Вече спокойно можех да отида до магазина, който не съм сигурна къде точно се намира, но предполагам, че все ще се ориентирам.
Едва ли не на магия се озовах пред кварталния магазин. Стоях пред щанда със сладките, когато стройна руса жена се приближи до мен и изсъска в ухото ми, че вещиците не са почитани в този град. Я пак? С леко въртеливо движение на ръката ми я повалих на земята и бях на път да превърна мозъка й в препечена филийка.
- Не мисля, че си в позиция да ми нареждаш! - прошепнах в ухото й, навеждайки се към нея. Значи древен вампир. Още на първия си ден тук се сбълсках с вампир и то древен. Лесно се справях с тях и преди да дойда в Мистик Фолс с единствената разликата, че сега доста по-добре познавам силите си. Така ненавиждам вампирите. И преди и след като баба ми беше убита от един от тях. Ще дойде времето, когато ще намеря виновника за смъртта й и ще го накажа както подобава. С бавна и мъчителна смърт. Ще превърна всеки негов ден в мъчение и ще изпълня животът му.. или нейния.. с болка. Истинската причина да дойда в това малко, отдавна забравено градче е за да намеря въпросния вампир. С времето се научих да пренебрегвам чувствата си и да бъда безсърдечна към тези жалки същества. Вместо да бягам и да се крия от болката се научих да живея с нея. Всеки един ден. Едва ли някой би си представил какво съм изживяла и колко болка нося в себе си. Не вярвам някой друг да издържи на мое място. Въпреки че с местенето си в Мистик Фолс постигнах равновесие, но с новопоявилият се враг се съмнявам да продължи дълго. Едно нещо винаги ме е забавлявало. Вампирите могат да са толкова наивни. Мислят ме за някоя дребна и незначителна вещица. Не знаят каква е истинската ми сила. Не знаят, че мога да строша всяка кост от тялото им и да превърна мозъка им в пихтия. Не знаят колко болка мога да им причиня. Но все пак реших, че не си струва да привличам вниманието на местните и е по-добре да се отдалеча от древната. С бавни стъпки тръгнах към стъклената врата на магазинчето.
Как ли си помислих, че ще изляза спокойно без да се създават проблеми. Беше очевидно, че тази е кралица на драмата. Не би ме оставила да я унижа и да си замина. Беше ми пределно ясно, че това няма да стане. Мизерната древна хвана косата ми, извивайки врата ми назад.Усмихвайки се, добре се погрижи да видя връхчетата на вампирските й зъби.
-Обичам да приветствам новите подобаващо. -каза тя с думи сладки като мед и лукав поглед.Да не би да е част от някакъв комитет по посрещането за който не знам? Но до тук с милостите. Не понасям мизерната им раса и бих предпочела да не се доближава до мен. Може да е с десетилетия по-стара от мен, но и аз мога някои неща. Време е за малко действие. Време е да я науча, че не съм играчка и мога да хапя. С двете си ръце хванах ръката,с която държеше косата ми и я преметнах пред мен. Сложих крак върху гърдите й, притискайки я надолу.
- Не ме доближавай! О, къде са ми обноските. Аз съм Саша. Саша Питърс.- й казах с надменна усмивка на лицето си, като наблегнах на фамилията си. Съмнявам се да й беше позната, но се надявам да запомни това име, защото ако пожелая мога да се превърна в нейн кошмар. Хвърляйки поглед към падналата на земята протегнах ръка към вратата, след което излязох на паркинга отпред. Правех доста бавни крачки вървейки напред. Може би за да я предизвикам. Явно все пак имам нужда от малко забавление. Не се страхувам от смъртта. Умирала съм и съм се връщала към живите. Не беше най-доброто преживяване, но мога да го повторя стига да си струва. Няма да е проблем да се пожертвам още веднъж за да се научи, че не бива да се закача с мен.
Чух как излиза от магазина и запалва цигара. Вечерта вече се бе спуснала и мрака ни обгръщаше. Тя направи няколко крачки след мен.
-Ти си глупачка, не бива да си в този град. Никой не бива да е тук. -чух я да казва, с доста по-мек глас от колкото си представях, но все още си беше предупреждение. Игнорирах я, продължавайки напред с бавно темпо. Защо продължаваше да върви след мен без да предприеме каквото и да е? Можех да чуя как си поема от цигарата и издишва, заедно със звука на токовете й, удрящи по асвалта, примесен с този идващ от моите. За момент спрях, обръщайки се към нея.
-Аз съм Ася Петрова. -каза тя, с гримаса, наподобяваща усмивка.
-Приятно ми е. -усмихнах се леко, в отговор.
До болка знаех колко е опасно да съм в този град, но не можех да си тръгна. Не можех да оставя вампирът избил близките ми да живее безнаказано. Не можех и да забравя кървавата гледка, която ми беше оставил. Последното, което ми е известно е, че е въпросният вампир е в Мистик Фолс. Ето защо съм и тук. Далеч не желая целият град да разбере за новопристигналата вещица. Особено след като "не сме много желани тук". Предпочитам да стоя в сенките и да не привличам внимание, но колкото и да беше странно Ася, Ася Петрова бе учтива с мен. Защо? Защо една древна ще бъде едва ли не мила към мен. Никога не съм била близка с древен вампир. Никога.. освен.. Не! Не искам дори да си спомням. Не искам да се връщам към това, което ми причини той. Имах чувството, че сърцето ми бе изтръгнато и смачкано. За мое собствено добро е да не се връщам назад. Едно нещо научих за тях. Никога нямат чисти намерения. Винаги се крие някакъв скрит замисъл зад милия лик. До болка ми е познато. Нямам никакво желание да се замесвам с нея. След като знам на какво са способни. Най-добре е да продължа с това за което съм дошла и да не обръщам внимание на случващото се наоколо. И без това скоро ще съм на километри от тук. Така искам да съм в Лондон. Този дъждовен град е единственото място, където мога да се чувствам у дома. Дори да не е останало много от семейството ми винаги ще имам чувството, че там съм в безопасност. Безопасност, която не съществува тук. Пределно ясно ми е, че опасности се крият зад всеки ъгъл, но ще ми се наложи да минавам през тях докато не постигна целта си.
-Какво търсиш тук? -попита ме тя, дръпвайки от цигарата си.
-Тук съм по работа. Не възнамерявам да оставам за дълго. А и не виждам защо те интересува? - отвърнах на Ася с мек глас, но в същото време вътрешно бях изпълнена със съмнение за намеренията й.
-По работа? По-точно? -попита ме тя леко присвивайки устните си.
-По петите на някого съм. -й отговорих.
За минута тя просто се взираше в нищото, изглеждаше сякаш обмисля нещо. Тя отново дръпна от цигарата си, поглеждайки към мен.
-Искаш ли помощ? -попита ме тя, издишвайки пушака от цигарата. За момент просто я гледах с широко отворени очи и се чудех дали наистина каза това.
-Е? -с това тя потвърди подозренията ми. Дали наистина е добра идея изобщо да се доверя на вампир. След всичко, през което преминах и включвайки факта, каква омраза изпитвам към тях. Някаква нерационална част от мен крещеше "Да". Беше като някакво 6то чувство, подсказващо ми, че мога да й се доверя.
-Защо не? -дяволита усмивка проправи пътя си до устните ми. Въпреки че вътрешно се разкъсвах на две части в опит да реша дали това наистина е добра идея, реших да видв какво ще излезе от това.